Предаването „Картини от една изложба“ продължава представянето на български автори в дните около нашия национален празник 24 май, Денят на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура, и на славянската книжовност. Сега ще прозвучат слова на старобългарски от Златния век на българската култура в изпълнение на знаменити български музиканти.

Ето за какво става дума. В началото на 80-те години на миналия век интересът на именития бас НИКОЛА ГЮЗЕЛЕВ към български творби се пренася върху кантатно-ораториални произведения, за да стигне до литургичната музикална литература. Така приема да изпее му­зиката на малко известен дори в софийските музикални среди певец от НАЦИОНАЛНИЯ ФИЛХАРМОНИЧЕН ХОР "СВЕТОСЛАВ ОБРЕТЕНОВ": „С авто­ра, колега от Капелата, ме запозна Георги Робев. Седнах­ме при пианото и... изпях кантатата „О ПИСМЕНЕХЬ“ от раз. Хареса ми, привлече ме звучността на старобългар­ския език – никой досега не беше пял на него до момента! – и ТОШКО написа останалите две кантати, които ми посвети“.

Авторът ТОДОР ГРИГОРОВ – ТЕРЕС е дългогодишен хорист и солист на тогавашната БЪЛГАРСКА ХОРОВА КАПЕЛА „СВЕТОСЛАВ ОБРЕТЕНОВ“, възпитаник на Духовната семинария и Академия, собственик на редица непознати на учените сборници с религиозни песнопения от предосвобожденски български автори. През 70-те години на XX век той има основна заслуга за навлизането на сакрални български произведения в репертоара на Капелата, и тогава, през 1972 г., той завършва кантата „О ПИСМЕНЕХЬ“, която по-късно представя на НИКОЛА ГЮЗЕЛЕВ, за да я допълни по негова препоръка с още две кантати.

В трикантария за бас, смесен хор, ударни и клавишни инструменти „АЗ, БУКИ, ВЯДИ…“ се включват и изпълняват текстове на старобългарски език. Това са анонимната „ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН” от Х в., „АЗБУЧНАТА МОЛИТВА” на ЕПИСКОП КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ и „О ПИСМЕНЕХЬ” на ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР.

През 1984 г. в зала „България“ това паметно произведение е записано от НИКОЛА ГЮЗЕЛЕВ, НАЦИОНАЛНИЯ ФИЛХАРМОНИЧЕН ХОР "СВЕТОСЛАВ ОБРЕТЕНОВ" с хормайстор ЛЮБКА ПЕШЕВА и оркестър, като диригент е МЕТОДИ МАТАКИЕВ. 

Албума „АЗ, БУКИ, ВЯДИ…“ ще чуем в предаването “Картини от една изложба®” на програма “Хоризонт” на БНР в събота, 25 май, след новините от 16.00 ч.

В предаването на 25.05.2024 г: Тодор Григоров – Терес и албумът “Аз, Буки, Вяди…” 

ТОДОР ГРИГОРОВ – ТЕРЕС
АЗ, БУКИ, ВЯДИ…
ТРИКАНТАРИЙ ЗА БАС, СМЕСЕН ХОР, УДАРНИ И КЛАВИШНИ ИНСТРУМЕНТИ 
Дата на издаване: 1984 г.

СЪДЪРЖАНИЕ:

1.    Похвала за цар Симеон (Из Симеоновия сборник 1073 г.) – 10:26
2.    Азбучна молитва (акростих от Константин Преславски) – 14:00
3.    О писменехь 1 (Черноризец Храбър) – 10:02 
4.    О писменехь 2 (Черноризец Храбър) – 17:17

©1991 Тодор Григоров – Терес 

УЧАСТНИЦИ И ПРОДУКЦИЯ:

Никола Гюзелев - бас
Национален филхармоничен хор "Светослав Обретенов" с хор майстор Любка Пешева
Диригент: Методи Матакиев

Записите са направени в зала „България“ през 1984 г.

Тонрежисьор: Стефан Владков
Тонинженер: Богдан Бацов
Звукооператор: Никола Мирчев 
Тонтехник: Георги Диков

ТЕКСТОВЕ НА СЪВРЕМЕНЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК:

ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН

Великият между царете Симеон, мощният владетел, като пожела въжделено да изнесе на видело скритите в дълбочините на многотрудните книги мисли на премъдрия в науките Василия, заповяда мене, неучения, да им направя превод, като спазвам точността на смисъла. Събрал тези мисли като трудолюбива пчела, от всички цветове на книжнината като в една ме-дена пита, в изпълненото с велики мисли свое сърце, той ги изливаше като сладък сок из своите уста пред болярите за тяхна поука, и така се яви за тях нов Птоломей, не само с вяра, но повече с желание. И затова че събра всички благочестиви, божествени книги, с които изпълни своите палати, той си създаде вечна памет. Нека за тази памет неговата христолюбива душа възприеме в награда венците на блажените и свети мъже през непребродимите векове на вековете.

АЗБУЧНА МОЛИТВА
Константин Преславски

Към Бога аз отправям тези думи:
Боже, Създателю на всички твари, видими и невидими ! прати живия Господ-Дух, за да вдъхне в сърцето ми слово, кое¬то ще бъде за благо на всички, що живеят в твоите заповеди. Защото твоят закон е светилник в живота и светлина в пътя за всеки, който цени евангелските слова и моли да получи твоите дарове. И славянското племе лети сега към кръщение; обърнаха се всички, като пожелаха да се нарекат твои хора; твоята милост молят горещо, Боже! Но дай сега на мене, кой¬то моли помощ от тебе, изобилно слово, Отче, Сине и Пресвети Душе ! Издигам винаги своите ръце нагоре, за да получа сила и мъдрост от тебе, защото ти даваш на достойните сила, лекуваш и всеки недъг. Избави ме от фараонска злоба, дай ми херувимска мисъл и ум. О, честна пресвета Тройце! Превърни моята скръб в радост, за да почна, след като възприема силата на ше¬стокрилите, да пиша целомъдро за твоите предивни чудеса. Сега аз вървя по стъпките на двамата учители, като следвам техните думи и дела. Ще извадя на видело евангелското слово, като въздам на Тройцата в Божеството хвала, която всяка възраст, младо и старо, един нов народ по свое разбиране пее, като въздава непрестанно на Отец, Син и Пресвети Дух, комуто нека бъде честта и властта, и славата от всяка твар и живо съ¬щество във вековете. Амин.

О ПИСМЕНЕХЬ
Черноризец Храбър

В годината 6363 от създаването на света Константин Философ, наре¬чен Кирил за нас писменост създаде и преведе книгите с брат си Методий, във времето на Борис-Михаил българския княз.
Така, братя, Бог е дал разум на славяните.

Преди, прочее, славяните нямаха книги, но с черти и резки четяха и гадаеха, като същи езичници. Когато се кръстиха принудени бяха да пи¬шат славянската реч с римски и гръцки букви, както прилегне. Но как може да се пише добре с гръцки букви: Бог или живот, или зяло, или црков, или чаание, или широта, яд, ъндоу, юност, или йонзик и други тям подобни. И така беше много години.

След това човеколюбецът Бог, който урежда всичко и който не оста¬вя човешкия род без разум, но всички привежда към разум и спасение, смили се над славянския род, изпрати му Свети Константина Философа, наречен Кирил, праведен и истиннолюбив мъж, и той им състави 38 букви: едни по образец на гръцките букви, а други пък според славянската реч. Изпърво започна по гръцки: те прочее казват ,,алфа”, а той –  „аз”. От „а" започват и двете азбуки. И както гърците съставиха своите букви по обра¬зец на еврейските, така и той — по гръцките. Първата буква у евреите е ,,алеф”, което ще рече „учение”. Като се завежда отначало детето на учи¬лище, казва му се ,,учи се” — това е ,,алеф”. И гърците, подражавайки на това, казваха ,,алфа”. И така се пригоди този еврейски израз към гръц¬кия език, че казват на детето „алфа”, което значи на гръцки „търси”, вместо „търси учение”. Подобно на това и Св. Кирил създаде буква „аз”. Но като първа буква и дадена от Бога на славянския род за развързване устата на онези, които чрез азбуката се учат на разум, „аз” се изговаря с широко отваряне на устата, а другите букви се изговарят и произнасят със слабо разтваряне на устата.

Тези са славянските букви и така трябва да се пишат и произнасят: аз, буки, вяди, глаголи.
Някои казват защо е създал 38 букви. Други пък казват: „Защо са славянските книги. Тях нито Бог ги е създал, нито ангелите, нито са изна¬чални като еврейските, римските и гръцките, които са още от начало и приети от Бога”.

А други мислят, че Бог ни е създал Буквите. И не знаят, окаяните, какво говорят и мислят, като смятат, че Бог е заповядал да се пишат кни¬ги на три езика, както пише в Евангелието: „И беше дъската написана на еврейски, римски и елински”. А славянски там нямаше. Затова славян-ските книги не са от Бога.

На това какво да кажем или що да речем на такива безумци. Но нека да им отговорим, както сме се научили от светите книги. След много години по Божие повеление 70 мъже преведоха от еврейски на гръц¬ки светото писание. А славянските книги сам Свети Константин, наречен Кирил, ги преведе и буквите създаде за малко години. Онези мнозина 7 души за много години техните букви наредиха, а 70 души направиха пре¬вода. Затова славянските букви са по-свети и повече за почит, защото свят мъж ги е наредил, а гръцките – елини-езичници.
Ако някой рече, че не ги е наредил добре, защото и сега още се наг¬ласяват, ще дадем този отговор: И гръцките също многократно са били преправяни от Акила и Симаха и от мнозина други. По-лесно е едно нещо после да се поправи, отколкото за пръв път да се създаде.
Ако попиташ гръцките книжовници, като речеш: „Кой ви е нагодил буквите, или пък превел книгите, или в кое време ?” – то рядко измежду тях знаят. А ако попиташ обаче славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е нагласил азбуката, или превел книгите?” – то всички знаят и ще ви отговорят: „Свети Константин Философ, наречен Кирил. Той ни наг¬ласи азбуката и преведе книгите и Методий, неговият брат!” И ако попи¬таш в кое време, – то знаят и ще рекат, че във времето на Борис-Михаил българския княз, в годината 6363 от сътворението на света.

Светителю Кириле, твоите букви са святи и премъдри,· които си дал на своя народ, от които той се поучава и в светите книги те облажава достойно.*
В годината 6363 от създаването на света Константин Философ, на¬речен Кирил за нас писменост създаде и преведе книгите с брат си Мето¬дий. Така, братя, Бог е дал разум на славяните, комуто слава и чест, и власт, и поклонение сега и винаги в безкрайните векове. Да бъде!

Из „О писменехь” на Черноризец Храбър
Абзаца авторът ползва от „Служби на Св. Кирила и Методия” от „Драгановия миней”, XIII век.

ВСТЪПИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1984 Г.:

Ако приемем за изначално словото, то значи да държим в ръцете си ключа към емоционалната сила и духовната мощ на кантатния цикъл „Аз, буки, вяди…”. Защото първородното българско слово, с което са изковани три от най-забележителните паметници на кни¬жовната ни култура — „Похвала за цар Симеон” от анонимен автор, „Аз¬бучна молитва” от Константин Преславски и „О писменехь”' на Черноризец Храбър – е онзи най-чист извор, от който Тодор Григоров-Терес черпи благоговейно идеи и образи, внушения и мъдрост. Всеки българин се е до¬косвал до тези произведения, легнали здраво и завинаги в темелите на ду¬ховния ни градеж и националното самосъзнание. И всеки се е връщал към тях в различните сезони на своя живот, подтикван от желанието да преоткрие богатствата им и пие от животворните им сокове.

Българската историческа памет пази дълбоко спомена за първите върхове на своята култура, възвисили се мощно през „Златния век на българската книжнина”, както сме приели да наричаме периода от края на IX и началото на X век. Това е времето, в което бързотечно назряват условията за освобождаване от гръцкия език и гръцкото ду¬ховенство, на смяна на които да дойде българското слово и книжнина в богослужението и държавните работи. 

Предпоставките се трупат една подир друга. На народния събор от 893 година за нов престолен град е провъзгласен Преслав, а това окончателно изолира прабългарската пле¬менна аристокрация, все още непримирена с новоприетото християнство. Засилва се влиянието на княз Симеон, издигнат изпървом на престола, а през 919 година утвърден като „цар на българите и ромеите”. Кирило-Методиевите ученици Климент, Наум, Константин апостолски подготвят свои следовници, създават писменост на старобългарски език, раздиплят широка просветителска дейност. Високообразована личност, сам талант¬лив писател, монарх с дълбоки исторически и политически прозрения, Симеон обединява около себе си и застава начело на книжовниците в Прес¬лав, воден от убеждението за жизнена потребност от културна самоопределеност на българския народ.

И ако около двореца му се формира едно от огнищата на просве¬тата и писмовността, то в Югозападна България, изначално в Девол, а сетне в Охрид се установява другият силен светлик на духовния живот. Тук работят Климент и Наум.

В Златния век младата още българска култура поема възхода си мно¬гопосочно, в близки и най-тесни връзки не само с църквата, но и с държавните институции, с проявите на обществения живот и уредба. Историческата книжнина и правните паметници са свързани с дър¬жавния живот, енциклопедическите сборници, особено популярни тогава – с културно-обществения, Дидактическите разкази и повести рязко се отделят от каноническите произведения, героите им са предимно светски лица, дистанцията между литературния герой и съвременника рязко се скъсява, та по този начин се поощрява и появата на притчата, баснята, параболата. България вече има светска литература и не само преводна, но и своя, оригинална.

Главната посока на борбата, била тя политическа, църковна, книжов¬на, просветна, в конфликта с гръцката писменост и духовенството, е насочена към отстояване на културното самоопределение на Бълга¬рия. Духовният подем води до пълно единение на въжделенията, до плътно споено и целенасочено сътрудничество между монарха и интелиген¬цията, между държавата и обществото. Челно място в провеждането на всеобщия стремеж се пада на Симеон, включително и след 913 година, когато започват военните му походи срещу Византия. И не ще да е слу¬чайна стихотворната „Похвала за цар Симеон” (от така наречения „Пър¬ви Симеонов сборник” от 1073 година, препис за руския княз Святослав Ярославич!), в която българският цар е наречен „нов Птоломей”, който си създаде вечен спомен”. Никак не е случайна и ориентацията на Тодор Григоров-Терес именно към този паметник – чрез него авторът на трикантария „Аз, буки, вяди...” фокусира страстната апологетика на пис¬мовността ни в другите две произведения, успоредява ролята на народния водач и усилията на книжовниците, въздава дължимото на един гениален наш прадед.

Другият старобългарски текст на кантатния цикъл е „Азбучна молит¬ва” от Константин Преславски, писан между 889 и 894 година и известен по най-стар препис от XIII век. Молитвата, заедно с „Проглас към евангелието” (също на Константин Преславски) са двете най-стари поетични творби в старобългарската литература, запазени в оригиналната си стихотворна форма. Като документ те са свидетелство за развито вече народностно съзнание, благодарение на което е възможно отстояването на яростните атаки на византинизма. И ако композиторът е избрал за литературен първообраз на кантатата именно „Азбучна молит¬ва”, то е, защото в творческото си съзнание той е наредил акростиха на Константин Преславски редом с най-силната защита на българската книж¬нина — произведението на Черноризец Храбър „О писменехь”. Така темата на трикантария получава своя двоен акцент, логическа завършеност и монументалност, съградена от спойката между две различни в художест¬вените си аргументи и използвани средства творения, изпети от един и същ вътрешен порив.

Едва ли има друго по-темпераментно, по-убедително в доводите си и по-общозначимо не само за славянската, но и за световната култура съчинение във времето си от „О писменехь” на Черноризец Храбър. То е създадено наскоро след 893 година, когато старобългарският език е въведен официално в църковното богослужение и държавната уредба. Самата фигура на автора и до днес е забулена в догадки и пред¬положения, пък и поводът за написване на произведението не е достатъч¬но добре изяснен от науката. Правдоподобна е мисълта, че това е словото, произнесено на Преславския събор (893), прогласил въвеждането на бъл¬гарския език в църковните служби и подмяната на гръцкото духовенство със славянобългарско. Но е логична и една друга хипотеза, която предпо¬лага създаването на „О писменехь” като полемичен отговор на книжовно изложени нападки. Известно е също така, че творбата на Черноризец Хра-бър е разпространявана в десетки преписи по всички славянски земи, а това доказва историческата му значимост и водещото място на българска¬та култура. Значимост, произтекла от дръзкото предизвикателство към триезичната, „създадена от бога” писменост; от напредничавите възгледи за национално културно самоопределение; от неоспоримата категорич¬ност на фактите и аргументите; от буйния темперамент на писателя, кой¬то напира зад всяка фраза. Всичко това въздига „О писменехь” до висо¬тата не само на една апологетика, нито пък само на една блестяща публи¬цистика с международна стойност, а до тежестта на вечен документ за ду¬ховната мощ на българския народ, родил още в зората на държавното си устройство идеите на Ренесанса.

Животът на едно произведение зависи преди всичко от силата на оплодилите го идеи, от искреността на вярата в тях, от творчес¬ката концентрация и приема на читателите от различни поколения и епохи. В този смисъл и „Похвала за цар Симеон”, „Азбучна молитва”, и „О писменехь” са неподвластни на времето паметници, легна¬ли здраво и завинаги в корена на националния ни градеж и самочувствие. Всеки българин се е докосвал до тях и всеки се е връщал към съкровищ¬ницата на идеите им в различните сезони на своя живот. За да пие от жи-вителните им сокове.

Здраво са притеглили те и Тодор Григоров – Терес. Различните хора са  тръгвали на пътешествие из старобългарската книжнина с различна  цел – ученикът – с мисъл за знания, ученият – с изследователско предчувствие, обикновеният читател – с желание да преживее емо¬ционален и мисловен пир, филологът – с откривателски надежди, писа¬телят – с професионална проницателност. Авторът на трикантария „Аз, буки, вяди…” е потеглил в дългия си път творчески, убеден в звуците на музиката в себе си. Защото всеки човек – млад или стар, професионалист или аматьор – носи в потайните дълбини на своята ду¬шевност музика, но малцина са готови на всичко за нейното освобожда¬ване. Тодор Григоров – Терес е един от тях.

И обладан от мисълта за своята музика, подчинил мисълта, зна¬нията, уменията и сърцето си на най-чистото и искрено преклонение пред първите върхове на българската култура, той тръгва към нея. Не е било леко това насрещно движение – кантатата ,,О писменехь” е завършена през 1972 година, за да се яви на първа среща с публиката едва през 1984 година в софийската зала „България”. Не са били малки и съмненията на автора, идеята е следвала криволиците на нови и нови хрумвания, слети така, та да образуват завършеност на формата и да не се отдалечат от началния помисъл. Приети са и рисковете на първото в България произведение, което трябва да се пее на оригиналния старобългарски език, фонетичните принципи на който често са в противоречие с класическите вокални постановки. Продължително време е работено вър¬ху оркестрацията, а още по-голям проблем е намирането точно на онзи солист, който с натрупванията на своята зрялост да слее артистичен дар с духовно присъствие.

Когато басът Никола Гюзелев научава от Георги Робев, главен худо¬жествен ръководител на Българската хорова капела „Светослав Обретенов” (тогава, сега Национален филхармоничен хор "Светослав Обретенов"), че в средите на хора е създадено произведение върху старобългарски литературни източници, именитият певец не се двоуми в желанието си да прегледа партитурата и я просвири. Сетне в едно интервю той признава, че отдавна е търсил подобна музика — силна, мащабна, национално легитимирана. Очевидно и този порив влияе реши¬телно, та след първата среща с автора и последвалата „прима виста” Гюзелев сам предлага да пее ,,О писменехь”. В творческото си развитие той вижда кантатата наредена до операта на Марин Големинов „Зографът Захарий” и до плочата със записи на православни песнопения - реализа¬ции, насочени към утвърждаване на българското присъствие на певеца, към подчертаване на неговата българска душевност. Така започва едно близко и художествено пълноценно сътрудничество, в което своето со¬лидно присъствие заявява и диригентът Методи Матакиев, предан и без¬користен във финалното творческо усилие на Тодор Григоров – Терес. Плод на това съмишлие е трикантарият ,,Аз, буки, вяди...”

Личните литературни пристрастия на композитора донякъде подсказ¬ват и белезите на ползвания от него музикален език. Доколкото от тринадесетвековната история на българската държава най-малко оце¬лели и съхранени са музикалните ? паметници от древността, зада¬чата му е била извънредно трудна. Този факт, макар и интуитивно, опре¬деля подхода на Терес – книжовната основа се превръща в емоционален и интелектуален импулс, който оплодява по-късно формиран интонационен материал. Авторът създава трикантария спонтанно, без да робува на установени модели, схеми и композиторски школи и техники, та в този смисъл споменатото съответствие (невъзможно!) на историческите дадености съвсем не е занимавало мисълта му. Музикалните му идеи се движат свободно през различни интонационни пластове – от творчеството на Йоан Кукузел (най-крупният български музикант, живял през XIV век), през някои малко известни старинни ладове до църковнославянската музика от края на миналия и началото на нашия век – обединени и логично скрепени от любовта към всичко българско. 

Внимателното вслушване, особено на професионалиста-ерудит, вероятно ще остави впе-чатление за натрупване на еклектичен материал, но това е само еднозначно тълкуване на творбата. Защото силата на трикантария „Аз, буки, вяди...” е в неговата многоплановост, в мощно моделираните звукови плоскости, в постигнатата логика при съчетаване на идеи от различни музикални източници.

Музиката на Терес, особено в ,,О писменехь”, точно следва вътрешната драматургия на литературната основа по един своеобразен, „театра¬лен” начин. „Ролите” са разпределени и точно балансирани между солиста, хора и оркестъра, та по този начин мисълта на автора се движи в три потока, догонващи се, сливащи се или пък разделящи се, за да уловят и най-малката капка от духа на онова време и я донесат до днешната ни представа за величието му. 

Така трикантарият освен чисто художествено музикални измерения придобива още едно – емоционал¬но-смисловото, което най-добре може да бъде доловено и оценено от българския слушател. А демократичността на творбата, безхитростният ? език и директната покана за общуване подпомагат в най-голяма степен възприятието на това измерение.
Никола Гюзелев – не само като изпълнител, но и като първи слуша¬тел – пръв оцени особеностите на Тересовата музика, откри „теат¬ралната” ? конструкция и възможностите, които тя предлага. След записа на „О писменехь” той пожела да се довършат и другите две кантати, за да може „Аз, буки, вяди…” да се излее в окончателен вид. От този момент работата тръгна по нова методология. Сам певец, Тодор Григоров-Терес добре познава възможностите на колегите си от Българ¬ската хорова капела „Светослав Обретенов” и на солиста, та „Похвала за цар Симеон” и „Азбучна молитва” са писани в голяма степен за конкрет¬ни изпълнители, за конкретни творчески индивидуалности. Нещо повече – като най-естествен човешки жест на благодарност за оценката и любов¬та на Гюзелев към трикантария, Терес посвети нему двете нови произве¬дения, прозвучали и трите заедно на 28 декември 1984 година за първи път, докоснали се с достойнство до дъха на публиката в софийската кон¬цертна зала „България”.

От този момент до излизането на плочата „Аз, буки, вяди…” на бял свят се отърколиха няколко месеца. Първите месеци на изпитание за трикантария и неговия автор, на които всеотдайно повярваха сто¬тина души хор и оркестър, солист и диригент. И ако пътят на не¬посредственото общуване е най-краткият, но и най-истинският, защото е белязан от миговете на единственото и неповторимо преживяване, то чак сега започва онзи дълъг, пълен с неизвестности и анонимност път на гра¬мофонния запис. В него и ти, неизвестен нам слушателю, имаш думата за оценка.
Прости ни обстоятелствения разказ – него ти можеш и да не проче¬теш! По-важно е какво ще научиш за България от музиката.

Разреши ни за тази цел да те запознаем и с нейния автор, та предста¬вите ти да се свържат с конкретната личност и с всичко онова, което го е вълнувало при създаването на трикантария. Ако „Аз, буки, вя¬ди…” те накара да споделиш макар и част от тези чисто човешки вълнения, то значи ти си намерил един истински приятел, с когото, живот и здраве, може да делиш още преживявания.

Ученик на проф. Георги Златев-Черкин, от 1967 година Тодор Григоров – Терес е со¬лист на Национален филхармоничен хор "Светослав Обретенов", с който е концертирал в Япония и Белгия, Фран¬ция и Австрия, Гърция и ГДР и още много други страни. И ако изпълни¬телската му дейност е получила признание не само на концертите, но и на записите за плочите на „Балкантон” „Всенощно бдение” от С. Рахманинов, „Литургия” от П. Чайковски и „Литургия доместика” от А. Гречанинов (като партньор на Борис Христов), то по-неизвестната му дейност навярно е онзи ключ, който би ни отворил света на неговата душевност, на любовта му към старобългарската литература, на интереса му към старите образци на българската музика. 

Преди няколко години бе издадена плоча с малко известни и напълно непознати Кирило-Методиеви химни (ВХА 10756/57), създадени от анонимни автори, скромни учители, свещеници и самоуки музиканти. Голям дял в издирва¬нето и хармонизирането на тези песни се пада на Тодор Григоров-Терес, работил усърдно върху ръкописите от личната си, събирана от деди и пра¬деди библиотека. В тази библиотека се пазят и изящни образци на църковнославянската музикална писменост, за разчитането и превода на които Терес сам е изучил тайните на невмения нотопис. Навярно оттам са про¬никнали и някои от идеите на „Аз, буки, вяди…”. 

Владимир Гаджев

ПРЕПРАТКИ:

https://www.re-classical.com/bg/ensembles/vocal-ensembles/national-philharmonic-choir/
https://www.facebook.com/FoundationNicolaGhiuselev
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%B8_%D0%9C%D0%B0%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D0%B5%D0%B2